Досиетата ХДосиетата Х - корица

 

Книга 4 - "Взрив"

 

1 Лаборатории за ядрени изследвания “Телър”
Плезънтън, Калифорния
понеделник, 16.03 часа

 

Въпреки плътните прозорци на лабораториите в сградата възрастният мъж чуваше антиядрените протести отвън. Хората пееха, скандираха, крещяха. Все едно и също - вечната борба срещу бъдещето, вечните опити да бъде спрян прогресът. Всъщност те повече го озадачаваха, отколкото разгневяваха. Лозунгите им не се променяха, такива бяха и преди десетилетия. Същите. Тези радикали никога няма да разберат за какво става дума, помисли той.
Опипа лъскавия пропуск със снимката, закачен на престилката. Фотографията беше отпреди пет години, на нея изглеждаше доста стегнат, с неловко изражение. По-зле отколкото на шофьорско удостоверение. Хората от отдела за пропуски мразеха да подновяват снимките, особено моменталните. Пък и кой ли си прилича на документ за самоличност? Така си бе, поне през последните петдесет години. Преди не бе същото - по времето, когато бе млад техник и работеше към проекта Манхатън1. А за изтеклия половин век лицето му отслабна, стана изпито, нарязано от бръчки - особено напоследък. Стоманеносивата коса получи нездравословен жълтеникаво-бял отенък, а на места съвсем опада. Все пак очите му пазеха яркия си блясък и любознателност, в тях още гореше интересът към тайните, скрити в непознати и далечни кътчета на вселената.
Името на пропуска бе Емил Грегъри. Не бе като повечето от по-младите си колеги, които държат на пълната титла, научната степен. Доктор Емил Грегъри или Емил Грегъри, доктор на науките, или Емил Грегъри, научен ръководител, директор на проект... Беше работил прекалено дълго време в спокойната атмосфера на Ню Мексико и Калифорния и такива формалности съвсем не го вълнуваха. Всъщност с подобни дреболии се занимаваха само учени, чиято работа е под въпрос. А доктор Грегъри беше към края на дългогодишна, изключително успешна кариера. Всички колеги добре познаваха името му.
Тъй като по-голямата част от научната му дейност спадаше в категорията на “държавна тайна”, едва ли имаше осигурено място в учебниците по история. Но място в историята имаше, и то безспорно, независимо дали някой беше чувал, или не за специфичния му научен принос.
Бившата му асистентка и най-добър негов ученик - Мюриъл Бремен - познаваше научните му изследвания, но тя му беше обърнала гръб. Мюриъл най-вероятно беше навън с другите демонстранти, размахваше плакати и скандираше лозунги. Тя беше ги организирала. Много добра беше в организирането на групи от непокорници.
Отвън пристигнаха още три коли на специалните служби за охрана. Очертаваше се тревожен сблъсък с протестиращите, които се бяха разположили пред главните порти и блокираха движението. От автомобилите излязоха униформени служители, затръшвайки вратите след себе си. Застанаха наперено, с изпъчени гърди и разперени рамене, опитваха се да изглеждат страшни. Но нищо не можеха да направят, тъй като участниците в демонстрацията се бяха постарали да останат в рамките на позволеното от закона. Отзад, в една от белите официални коли залая специално обучена германска овчарка. Главата є се виждаше зад гъстата защитна мрежа на задните прозорци. Кучето обаче беше тренирано да открива експлозиви, а не за уличен бой. Високият му лай и ръмжене все пак притесняваха демонстрантите.
Доктор Грегъри реши да не обръща повече внимание на ставащото отвън. Напразно отвличане на вниманието. Бавно и болезнено раздвижи седемдесетидвегодишното си тяло, за което се шегуваше, че му е изтекла гаранцията. Върна се към прекъснатите занимания - компютърните симулации. Онези отвън - и демонстранти и охрана - да продължат и до посред нощ, ако искат. Увеличи радиото да заглуши външния шум и да може да се концентрира, макар че не се опасяваше за изчисленията си. Суперкомпютрите вършеха повечето работа.
Портативното радио бе забутано на лавицата, между книги и документация. Не ловеше повече от една станция поради дебелите бетонни стени, макар да имаше импровизирана антена от накачени във верига кламери, чийто край беше прикрепен към металната рамка на прозореца. За щастие единствената станция, която хващаше на средни вълни, пускаше предимно музика от петдесетте и шестдесетте - песни, които свързваше с по-щастливи дни. В момента Саймън и Гарфънкъл пееха за “госпожа Робинсън” и доктор Грегъри започна да припява с тях.
На цветните мониторни екрани на четирите суперкомпютъра едновременно вървяха хидрокодирани симулации, практическо моделиране. Ровейки в безбрежното си въображение от интегрални схеми компютрите трудолюбиво разработваха безбройни виртуални експерименти, пресяваха милиарди повторения и приближения, за да намерят оптималното решение. От Грегъри не се изискваше почти нищо, нямаше нужда дори да натиска бутони или да включи нов генератор във веригата. Машините правеха всичко сами.
Но Грегъри настоятелно продължаваше да носи престилка. Без нея не се чувстваше в стихията на истинския учен. Да облече удобно ежедневно облекло и цял ден просто да трака по компютърните клавиатури можеше всеки счетоводител, но не и високо цененият и уважаван оръжеен изследовател, на чието разположение беше една от най-големите лаборатории за ядрен дизайн в САЩ.
В отделна сграда на заобиколения със специална ограда лабораторен комплекс работеха мощни суперкомпютри Крей-III, обработващи данни за сложни модели на предстоящ ядрен опит. Те симулираха комплексни хидродинамични модели - въображаеми атомни взривове - свързани с концепцията на радикално нова бойна глава. Доктор Грегъри є беше посветил последните четири години от живота си.
Б р а й т Е н в и л.2
Поради свързаните с огромните разноски ограничения и непрекъснато променящите се политически договорености за ядрените опити, днес тези хидродинамични симулации бяха единственият начин да се проучат някои вторични ефекти и да се анализира образуването на ударните вълни и разновидностите на ядреното заразяване - отлагане, радиоактивни частици и дъжд. Международните договори от 1963 година насам забраняваха надземните ядрени взривове... но доктор Грегъри и неговите шефове вярваха в успеха на проекта Брайт Енвил. Ако, разбира се, всички условия се окажат благоприятни.
Министерството на енергетиката се стараеше условията да се окажат благоприятни.
Докторът прекрачи към поредния екран и се взря в танцуващите контури, флуктуациите на натиска, температурните графики на разделената на наносекунди мащабна система. Вече беше убеден, че се очертава прекрасен взрив. Както го беше замислил.
По бюрото се търкаляха строгосекретни доклади и меморандуми, затрупани със снопове материали, изплюти от лазерния принтер, който използваше заедно с останалите членове на подчинения му екип от Брайт Енвил. Заместникът му Дули, по прякор Мечока, редовно изпращаше всички метеорологични прогнози и сателитни снимки, като отбелязваше с червен маркер всички данни и сектори, които заслужаваха внимание. Най-новите снимки показваха голяма кръгла депресия над централната част на Тихия океан, прилична на пресечено мляко, което се стича в канала на мивка. Тези фотографии бяха развълнували силно Дули.
“Задава се буря!” - написа заместникът на залепения на снимката етикет. - “Най-добрата ни възможност досега!”
Нямаше как да не се съгласи с оценката. Но не можеха да преминат към следващата фаза, преди Грегъри да е завършил и последния кръг на симулациите. Макар че в основни линии Брайт Енвил имаше вече своята рожба - напълно монтирана, но без разцепващия механизъм, Грегъри се въздържаше от прибързани действия. Не беше човек, който пести усилията си от леност. Разполагаше с невероятна сила, която можеше да освободи само с докосване на пръстите. Затова главният му девиз беше “Внимание и предпазливост!”
По радиото пуснаха “Джорджи гърл” и Грегъри засвири с уста, а компютрите му продължиха да симулират вълни на масово унищожение.
Отвън запищя клаксон. Дали човекът на волана симпатизираше на демонстрантите, или просто раздразнен искаше да мине през задръстената улица? Грегъри не даваше и пет пари. Така или иначе бе планирал да остане тук до късно, а когато си тръгне онези демонстранти - изморени и самодоволни - отдавна ще са се прибрали по домовете.
За него нямаше значение колко часа ще прекара в лабораторията. От много време вече научната работа бе единственото реално нещо, останало в живота му. Даже и да се прибере у дома - в онази прекалено тиха и прекалено празна къща - най-вероятно пак ще работи, отвсякъде заобиколен със старите си снимки. И спомените за опитите с първата водородна бомба през петдесетте години по островите или на ядрения полигон в Невада. В лабораторията обаче компютрите бяха по-мощни и затова по-добре да остане тук и след вечеря. В хладилника имаше сандвич, но беше ли гладен? През последните няколко месеца апетитът му бе станал непредсказуем.
Преди време Мюриъл Бремен би останала да работи с него до края. Тя бе умен млад физик с истинско научно въображение, а в онези години направо боготвореше по-възрастния учен. Бе талантлива, имаше усет за изчисленията и вторичните ефекти. С амбицията и всеотдайността си беше идеалният партньор за научни изследвания. За съжаление, беше и прекалено съвестна, а и непрекъснато я човъркаха съмнения и опасения.
Днес Мюриъл беше основната движеща сила на гневна нова група активисти от Бъркли, наречена “Спрете ядрената лудост!” Отказа се от работата в лабораториите, изпълнена с опасения относно някои неизяснени и засега необясними аспекти на разработваната в рамките на Брайт Енвил бойна глава. Истински ренегат фанатик. Напомняше му на заклет пушач, отказал се от цигарите и станал най-яростният враг на бившите си колеги, влюбени в тютюна.
Помисли си за нея - Мюриъл, сега от другата страна на барикадата. Ха! Сигурно размахва плакат и дразни охраната: “Хайде де, арестувайте ме, ако можете!” Крещи онези лозунги, без да се интересува дали някой я слуша. Нека! Май се беше ядосал?
Наложи си да не става от стола пред компютъра. Няма да ходи сега до прозореца да я търси с поглед! Не я мразеше... не, но изпитваше голямо разочарование. Питаше се с какво я бе разочаровал? И защо не успя да я прецени както трябва още в началото?
Поне нямаше нужда да се безпокои за новия си заместник - Дули - Мечока. Не човек, а булдозер в работата! Малко не му достигаше такт и търпение, но пък веднъж като подгонеше задачите! Равен нямаше. И освен това главата му беше на място. Уравновесен човек, никакви глупости.
Някой почука на полуотворената врата. Подаде глава Пати, неговата секретарка. Така и не свикна да я възприема като “административен помощник”. Това беше модерният термин: човек трябва да се съобразява с тези неща, ако не иска да го изкарат я расист, я женомразец!
- Следобедната поща, доктор Грегъри. За Вас има колетче. Помислих, че ще искате да го видите незабавно. Бърза поща. - Тя размаха малък пакет в плик с подплънки.
Грегъри се насили да стане от стола, но тя го изпревари: - Моля Ви, не ставайте. Ето, заповядайте.
- Благодаря, Пати. - Пое плика, извади очилата от джоба и ги намести на носа, най-напред да погледне марката.
“Хонолулу, Хавай”. Странно. Нямаше адрес на подателя.
Пати остана на прага. Пристъпваше от крак на крак, после се изкашля: - Вече минава четири часа, доктор Грегъри. Имате ли нещо против да си тръгна днес малко по-рано? - Гласът є набра скорост, докато изреждаше извиненията за по-ранното излизане от работа. - Тъкмо утре ще печатам онези меморандуми, пък и съвсем съм в крак с работата. Няма нищо изостанало, нали?
- Не, не, Пати. Разбира се. Час при доктора ли? - Без да я погледне, той озадачено продължи да върти мистериозния плик в ръце.
- Не, но не ми се иска да се сблъскам с онези демонстранти отвън. Те ще блокират и портала, когато настъпи краят на работното време, просто да се заяждат с излизащите. Не ми се иска да съм там тогава, затова предпочитам да изляза по-рано. - Пати сведе очи към добре лакираните в розово нокти. Изражението є беше загрижено, неспокойно.
Грегъри я погледна и се засмя:
- Добре, добре. Тръгвай си. Аз ще поостана, както винаги.
Тя благодари и незабавно се измъкна, затваряйки тихо вратата след себе си.
Работата на компютрите беше напреднала с изчисленията. Обемът на симулираната експлозия беше значително увеличен: ударните вълни изпълваха мониторните екрани и сякаш биеха в рамките им. Според символите вторичните и третичните ефекти се разпространяваха в не толкова ясно очертани посоки през останалата от първоначалната детонация плазма.
Грегъри разкъса плика с пръст. Беше залепен здраво, с много лепило. Извади съдържанието и го остави на бюрото. Примигна, озадачен. Посегна, въздъхна от любопитство.
Беше единичен сгънат лист. Не беше писмо, а къс хартия, без адрес, без подпис - само внимателно изписани с мастило печатни букви в черно:
“ЗА РОЛЯТА ВИ В МИНАЛОТО - И БЪДЕЩЕТО”.
От сгънатия лист се изплъзна мъничко пликче от здрава полупрозрачна хартия, лъскава, дебела, с форма на правоъгълник, с дължина не повече от 7-8 сантиметра. Вътре имаше някакъв черен на цвят прах. Като пудра. Раздруса по-големия, дебел плик, но той не съдържаше нищо друго.
Пое пликчето, присви очи, притисна го между пръстите. Пудра - лека, малко мазна, като пепел. Помириса го, долови лек дъх на изгорял въглен, възкисел, възгорчив, сякаш стар, изветрял от времето.
“ЗА РОЛЯТА ВИ В МИНАЛОТО - И БЪДЕЩЕТО”.
Намръщи се. Презрително огледа малкото пликче отново и се запита дали това не е глупав трик на онези демонстранти отвън? В предишни акции протестиращи бяха изливали съдове с животинска кръв пред портите на лабораторията и охраната. Бяха засаждали и цветя покрай водещия към комплекса път.
Тази черна пепел може би беше нечия нова идея. Може би на Мюриъл, защо не? Поклати глава и въздъхна: - Боже, Боже!
- Не можете да промените света, като си пъхате главите в пясъка! - измърмори доктор Грегъри и обърна очи към прозореца.
На работните станции компютрите довършваха симулациите. Бяха погълнали множество часове суперкомпютърно време, за да анализират и моделират подробно и постепенно - секунда по секунда - развитието на взрива. За да могат да уловят онзи преходен миг, когато сътвореното от човешка ръка устройство ще освободи невероятна по мощ и обем енергия, равностойна на съдържащата се в слънчевата сърцевина.
Засега компютърните данни потвърждаваха и най-дръзките му очаквания.
Макар че той самият беше единственият ръководител на проекта Брайт Енвил, доктор Грегъри намираше някои негови аспекти за необясними, основани на озадачаващи теоретични предположения. Освен това с вторични резултати, които противоречаха на всичко научено от него от физиката, на целия му огромен натрупан опит и знания. Симулациите обаче даваха резултати и той беше патил достатъчно, за да не задава излишни въпроси на спонсорите, които му предоставиха основните положения на концепцията и нужните пари. Той беше изпълнителят.
След продължила петдесет и една години успешна кариера, доктор Грегъри намираше за забавен и ободряващ факта, че не може да намери приемливо обяснение за цял сектор от собствената си дисциплина. Подобно нещо разкрива пред истинския учен нови простори, всъщност това е и чудото на истинската наука - да тръгваш по дългите є пътища отново и отново.
Захвърли пликчето с черния прах и пак се зае с работата.
Флуоресцентните лампи над него внезапно замигаха. Едновременно с това се появи и особено бръмчене, силно, постоянно, сякаш в тънките тръби беше попаднал рояк големи пчели. После се чу еднократно остро изпукване, като от електрическо изпразване, и светлината изчезна.
Радиото изпращя, сякаш някой рязко премести станцията точно по средата на ритмичен стар рок, и млъкна.
Заболяха го всички мускули в старото уморено тяло, когато рязко и отчаяно се извърна да погледне компютрите. Ами да! Екраните потъмняваха. Всичко беше изключено. Пълно разпадане на системата, която би трябвало да бъде осигурена против всякакви инциденти. Но това беше невъзможно!
- Оооох! - изпъшка Грегъри. По дяволите! Системите трябваше да имат няколко безпогрешни резервни варианти на автоматично превключване на захранването в случай на спиране - по някаква случайна причина - на основния токов източник. Току-що изгуби милиарди суперкомпютърни операции.
Удари по бюрото с немощен юмрук, после с мъка се изправи на крака и закуца към прозореца. Движеше се доста бързо за обичайно нестабилното си равновесие. По-бързо отколкото подсказваше здравият разум.
Стигна до прозореца и погледна към околните сгради в комплекса. Навсякъде светеше, включително и в съседното крило на неговата лаборатория. Много странно.
Изглежда някой беше избрал именно неговото помещение за прекъсване на електрозахранването.
С чувство на безнадежност Грегъри се замисли за възможен саботаж от страна на демонстрантите. Възможно ли е Мюриъл да бе избрала толкова крайни мерки? Тя би могла да организира подобно нещо. Но нали пропуските и разрешението да влиза в комплекса є бяха отнети, след като напусна работата си и създаде новата антиядрена група? Може би беше успяла да се промъкне, за да провали симулациите му? Само тя би могла да знае с какво се занимава сега старият є учител... И къде точно.
Не му се искаше да допусне, че тя би постъпила по този начин. Но пък, като си помислеше... защо не? Тя не би имала угризения за подобно нещо.
Внезапно замахна с ръце към ушите си. За пръв път усети странното жужене, съскане, бръмчене... дали в ушите му, в главата? Или някъде във въздуха около него? Та нали ток нямаше... всичко беше изключено, замряло, затихнало. Тук трябваше да цари абсолютна тишина.
Но вместо това някой сякаш шепнеше със съскащ глас наоколо...
С нарастващо чувство на безпокойство Грегъри се насочи към вратата. Повтаряше си, че всичко е наред. Ще извика Дули или някой от другите физици, които работят в същия коридор. В този миг повече от всичко се нуждаеше от чуждо присъствие.
Протегна ръка към дръжката на вратата. Но тя беше непоносимо гореща! Направо НАЖЕЖЕНА.
Изохка и рязко отдръпна ръка. Отстъпи назад и повече с удивление, отколкото с болка, се взря в мехурите със светла течност, които се образуваха на дланта му просто за миг.
През солидната ключалка, монтирана специално от хората, отговарящи за сигурността, се просмукваше дим! На тънки струйки, сякаш някой го издухваше отвън.
- Хей, какво става тук? Какво е това? - завика той и задуха дланта си да задуши болката. - Няма ли никой отвън? Пати! Тук ли си още?
Затворен всред бетонните стени на помещението, появил се дявол знае откъде, силен вятър набираше сила, а вихрите му пукаха от атмосферно електричество. Разлетяха се хартиите по бюрото, цялата документация полетя, обгърна ги зловонен горещ полъх. Жега! Малкото полупрозрачно пликче се пръсна и черният прах литна във всички посоки.
Грегъри измъкна ризата от панталона и, обвил края є около пръстите си, пак забърза към вратата. Протегна ръка към дръжката във формата на топка... но сега тя бе нагрята до червено. Светеше в мрака, не, направо пламтеше с пулсиране, което беше болезнено.
- Пати, помощ! Помогнете! Мечок! Никой ли няма? - гласът му губеше сила, дрезгавееше, пресипваше от набиращия сила страх.
Подобно на симулация на изгрев слънце внезапно в помещението се появи светлина, засили се постепенно. Стана все по-светло и ПО-СВЕТЛО, изглежда от стените се излъчваше огън... той стана нетърпим, превърна се в блясък, който бе непоносим за очите.
Доктор Грегъри се отдръпваше назад, към бетонните блокове на стените, закрил лице с ръце, предпазвайки се от нещо - от друг аспект на физиката, за който също нямаше обяснение. Шепнещите гласове се усилиха, закрещяха, запищяха, достигнаха кресчендо - обвиняваха, обвиняваха и се катереха през въздуха, към него...
Достигайки критична точка.
Удари го лавина от огън и жега, поде го с невероятна сила и го запрати в стената, като го залепи там. Милиони, милиарди рентгенови лъчи изпепелиха за секунди буквално всяка клетка в тялото му. После избухна абсолютна светлина, истински ВЗРИВ, също като сърцевината на атомна експлозия.
И доктор Грегъри се намери - съвсем сам - в нулевата точка: в епицентъра на ядрен взрив.


1 проект Манхатън - кодовото име на научно-изследователски проект на правителството на САЩ (1942-45 г.) с участието на големи учени, част от тях неамериканци, в резултат на който е създадена първата атомна бомба. Тя е била детонирана в 5.30 часа сутринта на 16 юли, 1945 г. на полигон при военна база на американските ВВС до Аламогордо, на 193 км южно от гр. Албъкърки в югозападния американски щат Ню Мексико. (бел. прев.)

2 Блестяща Наковалня (англ.) бел. пр.