Проектът "Нева" - книга първаПроектът Нева - корица

 

Пролог

София,

юли 1995.

 

Строго поверително!

Напечатано в два екземпляра на личната пишеща машина. “Д”и “Т” изскачат по-горе от реда!

Копия до Министър-председателя на Република България и Министъра на вътрешните работи на Република България.

ДОКЛАДНА ЗАПИСКА

от Директора на Националната разузнавателна служба

Г-н министър-председател,

Г-н министре,

Във връзка с исканите от вас сведения извърших необходимите проверки. За съжаление прецизирането на данните се оказа изключително трудно, затова и определеното време - два месеца, бе надхвърлено. Длъжен съм обаче да заявя, че текстът на тази записка се базира на данните, с които разполагаме:

I. Заводът “ДЗУ” - Стара Загора (по-долу - само Заводът) е в много тежко икономическо и финансово състояние.

II. Скъпата техника или бездейства, или работи с минимална част от капацитета си, или не произвежда продукция, за каквато е предназначена.

III. Поради естеството на работата, по-голяма част от активите на Завода са концентрирани в интелектуална собственост, както и в дъщерни фирми, разкрити извън границите на България - главно в САЩ.

IV. Разформирането на отдела за научно-техническо разузнаване през 1990 г. е било катастрофално за контактите на Завода. Прекъснати са връзките, свързвали го с дъщерните фирми, които поради спецификата на своята дейност са работели “под прикритие” (на името на чуждестранни граждани), или със собствено счетоводство, и е било много лесно “да отпаднат” от веригата.

V. Работилите в тези фирми, както и техните ръководители (българите!) естествено са били служители на научно-техтническото или икономическото ни разузнаване. Без коментар: заплашени от промените, те са се изтеглили в чужбина и са прекъснали съзнателно връзките със Завода.

VI. Също те са прекъснали до голяма степен и предишните връзки с пазарните субекти, за които е било предназначено производството на Завода. От една страна, тези субекти също са се съобразили с пазара - престанали са да се подчиняват на Центъра, а, от друга, самите ръководители са задържали информацията за собствени цели и са “изтеглили контактите”.

VII. Назначените нови ръководители - на Завода и на фирмите в чужбина, не са имали необходимия достъп до информацията. До голяма степен те са били принудени да започват всичко отначало, а при новите условия в света, това е било невъзможно. Ето защо Заводът е търпял непрекъснато загуби. Разбира се, има всички основания да се смята, че и те са работили за собствено обогатяване, но доказателства за това няма или са косвени и не издържат пред съда.

VIII. Създадените от бивши служители в Завода и дъщерните му фирми чуждестранни юридически лица са еднолични фирми или акционерни дружества. Върху тях Заводът и респективно Република България не са имали никакви права и никакъв контрол.

Същевременно е доказано, че те функционират с продукт, разработван до 1989 г., при това със средства от Проекта “НЕВА”, което означава и с държавни средства.

IX. Докладите, предоставяни от новите ръководители на Завода на съответните инстанции, са принципно верни: Заводът може да функционира с пълен капацитет единствено при осигурен пазар и при съответната система на контакти. Поради спецификата на продукцията развитието на производството според най-новите технологии е невъзможно без огромни инвестиции, които Република България не е в състояние да осигури. Същевременно при излизането на “чуждите фирми” от веригата не е възможно да се развива производството, защото тези фирми са осигурявали продукта “на хартия”.

X. Финансирането на Проекта “НЕВА” се е извършвало вторично. Известно е, че австрийски и германски банки са използвани от страните-членки на СИВ за депозиране на големи по размер суми. Собствениците на тези банки (някои от тях държавни) са печелели много от тези операции и са работели с удоволствие за своите тайнствени клиенти. Те са продължили при други условия дейността на швейцарците през Втората световна война. Ето защо не е възможно да се каже със сигурност чии са средствата, които след 1990 г. са отпускани на Завода под формата на кредити. Мнението е, че това са нереализирани от Проекта “НЕВА” средства, които се ползват за нови цели. Може да се предположи, че някои от банките, предлагали кредити, държат пари на Завода, но доказването на подобна теза е невъзможно.

XI. Не е далеч от истината версията, че зад всички хора, напуснали научно-техническото разузнаване и работещи дотогава за Завода, стоят по-високопоставени лица. Това, естествено, са лица, обвързани пряко или косвено с Проекта “НЕВА”, познавали са ситуацията, контактували са със СИВ, съветския военно-промишлен комплекс и чужди разузнавателни централи (вмъкнати в Проекта). Това са лицата, отговарящи за българското машиностроене и българската електроника, за външната ни търговия, както и някои високопоставени държавни ръководители. Някои от тях са в страната, други живеят извън нея. Предлагам три отделни списъка:

- лица, свързани с Проекта “НЕВА” и Завода пряко или косвено

- лица, от висшето партийно и държавно ръководство преди 1989 година, за които се предполага, че са познавали повече или по-малко работата върху проекта

- фирми и банки извън страната, които са работили със Завода

Считам за свое задължение да повторя: материалите по темата са крайно оскъдни, (не случайно журналистически публикации са далеч по-изчерпателни, но получена от заинтересовани лица, опитни в работата си, информацията няма реална стойност за нас!). Явно е, че самите материали са “изтекли” по три канала: изгорели с архивите в Партийния дом, откраднати от заинтересуваните лица, останали в чужбина в дъщерните фирми на Завода.

Директор на НРС

Подпис /не се чете/

 

София,

май 1985.

Редовно разширено заседание на Политбюро на Народна Република България.

Стенографски запис. Точка последна - осма от дневния ред.

Докладчик: Калин Стефанов.

Стефанов: Другари, постъпи предложение от страна на СССР за съвместна работа в областта на електронноизчислителните машини. Става дума за разработка и производство на най-ново поколение от тях, а също така за технология за производство на качествено нови записващи устройства. Съветските другари предлагат да разработим схема на дейността през следващите няколко години въз основа на нашата продукция и нашите мощности. Област, в която сме водещи в СИВ. Ако приемем по принцип, условията на финансиране подлежат на допълнително обсъждане. Намекнато ни бе, че съветската страна е готова да поеме по-голямата част. Става въпрос за технологии, за които няма разрешение за внос съгласно разпоредбите на КОКОМ1.

Решение: в рамките на шест месеца да се разработят детайлите по бъдещата работа и да се координират стъпките, които ще се предприемат от участващите страни. Отговорник: другарят Стефанов...

 

София,

октомври 1985.

 

Заседание в приемната на Председателя на Държавния съвет на НРБ.

Стенографски запис. Точка първа и единствена от дневния ред: Обсъждане дейността на сформираната със заповед №... на председателя на ДС на НРБ работна група за избиране на стратегия за усвояване на най-нови технологии за производство в електрониката и изчислителната техника, записването и запазването на информация. Присъстват: председателят на Държавния съвет, Калин Стефанов, член на Политбюро, министърът на търговията, министърът на финансите, другарите....

Стефанов: Окончателното становище на цялата работна група бе взето с пълно единодушие: започването на тези разработки и внедряването им в производството ще бъде от изключителна полза за нашата страна. Едновременно ще постигнем три цели:

- Овладяване на най-напредналите технологии в областта на ЕИМ, компютрите и информатиката, с които България ще може достойно да прекрачи в XXI-я век.

- Модернизиране и развитие на родната електронна промишленост и пълноценно догонване на лидерите в тази област САЩ и Япония.

- Сигурна пазарна среда в рамките на СИВ за родната продукция, която същевременно ще бъде на световно равнище.

Не на последно място трябва да довавим, че малка България естествено ще подготви специалисти от световна величина в една от най-затворените индустрии в света - електрониката.

Въпрос на председателя на ДС:

- Кажете кога ще е началото на работата и колко ще струва тя?

Стефанов: Направихме някои изчисления със съветските другари, които гостуваха две седмици у нас, както ви информирахме. Съвсем е реално да се приключи с предварителната организация към средата на следващата година. Колкото до стойността на проекта... първоначалните изчисления са около 600 милиона долара.

Председателят на ДС:

- Нека чуем министъра на финансите?

Министър на финансите: Държа да подчертая, че имам поглед единствено върху финансовата страна на проекта. Мнението ми е, че финансовият план е разработен стриктно, с необходимата сериозност и отговорност. Имам съвсем дребни бележки и съм ги споделил с другаря Стефанов. Те не се отнасят до разбивките по пера. Поне не в настоящия момент.

Председателят на ДС:

- Продължавам с въпросите си. Откъде ще се вземат парите? Предполагам, че работната група не очаква да ги включим в бюджета в перо “разходи”?

Стефанов: По-голямата част от средствата ще дойдат от съветска страна.

Остават около трийсет-трийсет и пет процента, които трябвада отделим ние. За целта предлагаме две възможности: заем, от името на Завода, от западна банка с държавна гаранция. Второ: участие на трети партньор. Изглежда ни най-вероятно двата начина на допълнително финансиране да се съчетаят.

Председателят на ДС:

- Както разбирам, другарят Стефанов и неговата работна група имат още доста работа. А и нас ни чакат много други дейности, тъй че ще отложим разискванията за по-късна дата...

Същият ден вечерта.

Неофициално заседание в кабинета на Председателя на Държавния съвет.

Запис на следователя от Националната следствена служба Николай Трифонов. Разказ на Алекси Спасов, директор на Завода.

 

“Моето лично мнение е, че всичко започна от тази среща. Бяхме доста хора, не зная дали сте влизали в този кабинет - той е най-малко осемдесет квадрата, има огромна маса и още една вътрешна стая с подвижна врата... но се бяхме натъпкали петнадесетина души. Подчертавам обаче: в началото бяхме само четирима - Иван Стойнев, Калин Стефанов, аз и един човек, когото виждах за първи път. Казваше се Людмил Йосифов. Но Стефанов едва бе започнал да говори, когато Стойнев го прекъсна и каза на останалите, които чакаха в предверието, да влязат.

- Това хареса ли се на Стефанов?

- Не бих казал... беше прекъснат направо безпардонно. Дотогава бях виждал Иван Стойнев само на официални случаи, а и по-късно имах само още една среща като тази, за която ви разказвам. В тесен кръг той никак не се церемонеше... Стойнев сякаш не искаше Стефанов да продължи, преди да викне останалите!

Те се настаниха и в началото царуваше напрегната тишина. Това ми се е набило в съзнанието... доста е продължила значи тази пауза! Стойнев изгледа всички присъстващи последователно... той умееше тези “номерца”.

- Нищо не разбирам от електронноизчислителни машини - каза и всички се усмихнаха с облекчение.

После започна разговор.

- Значи имаше разговор?

- Ако бъдем точни - не. Стойнев помоли Шефа да се изкаже.

- Шефа?

- Началникът на научно-техническото разузнаване. Имате ли нещо против да го наричам така?

- Разбира се, не.

- Първото нещо, което Шефът каза, бе, че “капиталистите ни притискат до стената.” И че “специализацията на България в СИВ в областта на електрониката ни поставя в уникално положение и трябва да сме идиоти, за да не се възползваме от това”. Употреби тези изрази, не се стесняваше от присъствието нито на Стойнев, нито на Стефанов. После предупреди, че “проектът не бива де се политизира”. Стойнев поиска да обясни и Шефът допълни, като го гледаше право в очите.

“Политически трябва да бъде само моментът, че една велика сила с огромен потенциал като Съветския съюз ни предоставя уникална възможност да постигнем невероятен напредък в област, която изглежда заключена с девет ключа. Останалото обаче трябвада вършим с мисълта, че работим само за България. И без друго съветските другари между целувките скърцат със зъби заради монопола ни в електрониката в рамките на СИВ. Да не говорим за “приятелите” от другите страни, които направо ни завиждат!”

Тук Стефанов промърмори нещо, но Стойнев отново го прекъсна. Започна да става очевадно, че Първият се интересува от тайнствеността на проблема. Той по принцип си падаше по интригите и преди някакъв важен проект да стартира, опипваше почвата като ловджийско куче. По-късно можеше да се откаже, ако му станеше безинтересно, но в началото винаги “дълбаеше”. Все пак това пренебрежение към Стефанов ни порази всичките. Дотогава го бях смятал за дясната му ръка в голямата индустрия. Дори мислех, че взима важни решения, без да ги координира напълно със Стойнев!..

- Я се изясни - рече Стойнев. - Как да не политизираме нещата? И какво разбираш под “останалото”?!

- Другарю Стойнев, за нас, хората, които шест месеца вече работим по проекта, сътрудничеството е изключително полезно като начален тласък, като финансиране, както и като възможен пазар. Но неговата истинска стойност никой не може точно да предвиди. Защото става въпрос за технологии, много от които ще ни прехвърлят мостове към XXI век! Затова в един момент - и той няма да е много далечен - рамките на този проект ще станат тесни. Трябва да бъдем готови за бъдещи... търкания с партньорите. Защото мозъкът ще бъдем ние! Заради изградената материална база, заради Завода, заради специалистите ни, пък и... заради контактите и успехите на нашето разузнаване. Нямам намерение да си правя реклама! В проекта ще се вложат огромни средства, но ще бъдат спечелени много, много повече. Няма съмнение... естествено ако успеем да го осъществим!

- Ако те разбирам правилно, за теб проектът ще има две страни - политическа и разузнавателна?

- Нека кажем политическа и икономическа, като втората не можем да осъществим без разузнаването. Ние нямаме достъп до технологии, а и да ги имахме, нямаше да сме в състояние да ги купим. Даже с тези пари, които ще предвидим. За тази цел те са капка в морето! Ние правим първи стъпки там, където някои вече тичат! Напоследък получихме данни, че израелското разузнаване проявява интерес към съвместна работа! Те също се интересуват от някои технологии...

- Нима и на тях им отказват достъп?

- Донякъде... Доста влиятелни американци смятат, че проявяват самостоятелност в области, в които не се позволява самостоятелност! Примерно такава конфликтна област като ядреното превъоръжаване! Но едва ли тези подробности са важни за България, освен да си дадем ясна сметка доколко интересът е искрен и доколко из куствен. Нашето мнение е, че интерес има - реален интерес, и смятаме да продължим контактите. Ще ни бъдат от голяма полза!”

Настъпи пауза и чак тогава Стефанов успя да вземе думата. Стори ми се, че Стойнев нарочно му я предостави:

- Абсолютно всичко, което колегите са казали и написали, е вярно. Добавям нещо от себе си - ситуацията в света се променя не с дни, а с часове, както пише в приказките. Загубата на време ще бъде фатална. Проблемите ни ще са само от това естество. Мога ли да бъда пределно откровен, другарю генерален секретар?

Стойнев кимна малко ядосано.

- Никак не съм убеден, че всички нива в СССР са запознати с проектите, за които говорим. Нещо повече, смятам, че размахът на информацията се стеснява и специално по този въпрос е изключително ограничен. Така на нас ни се дава уникална възможност...

- Искаш да кажеш, че ще играем много игри в една - попита Стойнев. - Че ще “изработим” някои братски отговорни другари?

- Ммм, да речем. В СССР има разслоение на интересите, другарю генерален секретар! Някои личности и прослойки в КПСС не са убедени, че е наложително да се влагат подобни средства в подобна... “затея”, както казват те! Но все пак ние вече имаме височайше одобрение.

- Височайше от най-горе ли?

- Имаме подписи от високопоставени другари...

- Вие използвате техния интерес, така ли, Калине?

- Да, другарю генерален секретар! Но нашият интерес диктува същото.

- Но... да си представим: един ден те решават, че повече не им трябваме. Вие повтаряте, че не бихме могли да продаваме продукцията - каквато и да е! - извън рамките на пазара на СИВ. Какво ще стане тогава?

- Ние вече ще имаме разработките. Ние ще имаме “ноу хау”1. Ще сме години напред пред всички страни, и то не само в Източна Европа. Повтарям - по-напред от всички страни без САЩ и Япония! Ние ще сме европейски лидери!

Възцари се мълчание... Беше много дълго, началникът на научнотехническото разузнаване се усмихваше спокойно, всички други чакаха изтръпнали. Знаеха, че в този миг Първият ще вземе решение.

- Добре. Започнете работа...

Тези три думи бяха толкова тривиални, а бележеха момент, в който започваше нещо епохално за България!

- А вие имате ли нещо повече да кажете?

- Да, имам. Няколко дни по-късно Шефът ме повика. Беше притеснен, но говореше спокойно. Каза ми само:

- Другарят генерален секретар поръча да следим внимателно за Проекта. - Аз мълчах, защото това беше встъплението. - Всъщност официално общ ръководител е Калин Стефанов, но другарят генерален секретар иска месечни доклади, които да бъдат надлежно поставени на неговото бюро в определеното време. Ти ще ги правиш. Аз ще ги преглеждам и подписвам. Тогава разбрах две неща:

Първо, че генералният искаше да контролира сам Проекта. Той беше разбрал неговото значение.

Второ, че генералният не се доверяваше на Калин Стефанов.

Настоящият протокол е от разпит, проведен на 14 януари 1992 година...

КОЙ?

 

Москва,

септември 1995.

 

Телефонният звън в пет сутринта московско време му подейства като стоппатрон. Все пак вдигна слушалката:

- Добро утро.

Родният език не му подейства успокояващо. Напротив. Той просто не реагира.

- Търся една хубава жена. Дано не е вашата. Казва се Елена и заради нея се е водила древната световна война.

- Тук има само една хубава жена - отвърна той. - И това е мъжът ми!

Отсреща затвориха, но дрезгавият, селски смях продължи да отеква в ушите му, докато се бръснеше...

 

София,

септември 1995.

 

Всяко ранно телефонно обаждане се предшества от множество късни разговори “на ухо”.

Три дни преди това Министърът бе насрочил странна среща. Разбира се, не в министерството, а в една малка вила, която се използваше за “срещи”. И, разбира се, не заради тайната, защото знаеше, че информация непременно ще изтече, а за да я съчетае с кратка екскурзия из обагрената в есенно жълто планина.

Във вилата се бяха събрали... почти хиляда години! Дванадесет старци като Христовите апостоли бяха насядали върху дървени столове и се чувстваха неудобно. Но всичко във вилата беше от дърво. При това нерендосано. Министърът обаче харесваше грубото и необработеното.

Срещата продължи малко повече от един учебен час, но за аудиторията - която говореше, и за министърът - Учителят, който слушаше - и това време бе много. С облекчение старците дочакаха да бъдат освободени и се наредиха на опашка пред тоалетната.

Преди колите с гостите да потеглят, един от тях бе върнат учтиво и дискретно. Той беше и като че ли най-младият - само на седемдесет години! Косата му беше много бяла и много сресана, костюмът - много стар и много запазен, очите - много сиви и много късогледи.

- Забравили сте нещо, г-н Алиев - подсети го с лапа един от охраната. Нищо не бе забравил, но някак очакваше да го върнат. Иначе щеше да се почувства едва ли не отблъснат. Защото скритите му зад дебели лещи сиви очи забелязаха неволната реакция на Министъра, докато го слушаше. Вечната цигара в ъгъла на устните му увисна, и Алиев - който въпреки фамилията си не беше нито турчин, нито циганин - разбра, че е предизвикал интерес.

- Разбира се, идвам!

Сякаш някаква чужда, млада кръв потече в артериите му, докато изкачваше стъпалата към вилата.

Министърът го посрещна на прага и двамата наблюдаваха мълчаливо как колите с останалите потеглят. После Министърът свойски го взе под ръка и го поведе към “Мерцедеса”. Направи жест на шофьора и тръгнаха по добре “издупчен” път, докато стигнаха тъмна, но широка и спокойна полянка. Шофьорът излезе.

- Не страдам от мании - каза Министърът - но все пак предпочитам да продължим разговора си тук.

- Да, рече Алиев, защото усети, че очакват да каже нещо. Отдавна се бе научил безупречно да отгатва кога трябва да говори и кога не. - Мястото е приятно.

- Идеално, за да ви изпитам! Кажете ми, защо ви събрах?

- Причините могат да бъдат няколко. Първо: искате информация, която от другаде не можете да получите. Второ - стари сме, но не дотам, че да се напикаваме за по-малко от половин час, и достатъчно, за да бъдем безинтересни...

- Трябваха ми хора, преминали през всички етапи на кариерата - стари пушки, но и гърмени зайци. Пенсионирани ченгета с по една полусрутена виличка по чукарите, но все пак прекарали достатъчно време из върховете, за да знаят неостаряващи тайни. Честно казано, не беше лесно да ви открием!

- Сигурно. Някои видове ченгета трудно остаряват.

- Докато четях досиетата очаквах най-много от вас. Донякъде от самолюбие се радвам, че не се излъгах. - Алиев мълчеше, моментът беше за мълчание. - Как бихте се чувствали, ако започнете работа?

Алиев се усмихна и връхчето на министерската цигара освети усмивката му.

- Знаете, че съм човек без ангажименти.

- Добре, приемете, че от този час: един и десет след полунощ - отново сте на служба. Вие дадохте най-добър отговор на въпроса, който ви поставих. Нека продължим... при новите условия!

- Чудесно! Тогава ще е най-добре да слезем в града.

- Така...

- Ще ви заведа на един таван и ще ви запозная с един човек. Той знае останалото, което и аз не зная. Защото бях отстранен преди да приключи подготовката за операцията, а той... се пенсионира доста след това. Ако може така да се каже!

- Кой е той?

- Ами едва ли го има в архивите ви. Той е... двайсет години по-стар от мен!

Министърът бе толкова шокиран, че подсвирна на шофьора си, както правеше с ловната си хрътка. Докато пътуваха, си помисли дали повехналият контраразузнавач Алиев не е милосърдно сполетян от старческо слабоумие.

----------

Таванът си го биваше. Приличаше на клетка, стените на която сякаш бяха увиснали от рафтове, пълни с книги. В центъра имаше само старинен секретер и две настолни лампи.

Но най-архивен от всичко наоколо беше самият домакин. Седеше на люлеещ се стол и гледаше гостите си с немигащи очи. Министърът неволно си помисли, че го гледа змия. Но погледът бе много интелигентен, а ръцете не трепереха.

Антон Селебиев мълчеше.

- Какво ще кажете? - попита нервно Министърът.

- Вие ми казвате прекалено малко!..

- Казвам ви достатъчно - прекъсна го Министърът. - Задачата е изключително важна. Притиснати сме от всички страни заради този Завод. И най-лошото: има прекалено много интереси около Завода. Министри, бюрократи, финансисти, технократи! Издигнат се достатъчно във властта, за да научат някаква информацийка и хоп - завъртат интрижка.

- Голямата беда на демокрацията - смяната на властимащите.

- Да... И не се отказват. Въобще не се отказват...

Имаме много догадки. И някои подозрения. Но нямаме никакви доказателства. Да не говорим за реални действия, които могат да се класифицират като престъпления!

- Струва ми се, че доста ваши предшественици, г-н министре, се ровичкаха около този завод?

- Абсолютно точно! И изровиха цялата му дебела ограда, без която той не е в състояние да функционира. Не мога да предприема нищо, защото не съм сигурен, че ще мога да го осъществя спокойно. Не се доверявам на никого, освен... на Ангел засега! Той твърди, че познаваш... способни хора, готови да помогнат.

- Кажете какво точно искате! Просто, с няколко думи?

- Искам да получа ИНФОРМАЦИЯ! Максимално пълна и максимално точна. Искам да мога да я използвам по най-добрия начин в най-добрия момент!Надявам се скоро да започна един процес... първо следствие, разбира се, около няколко мърльовци, които са топнали дълбоко лапички в Завода. И смучат ли, смучат! И съм сигурен, че не са сами... не са нито толкова умни, нито толкова смели, нито толкова силни! Подозирам, че съществува организация... но трябва да сме информирани, за да ги притиснем! Иначе всичко ще си мине като предишното следствие - с много приказки, лакардии, и никакъв резултат!

Министърът се облегна назад за да покаже, че е свършил с обясненията. Змийските очи, които не слизаха от лицето му не вдъхваха оптимизъм.

- Уъндърфул!1... Простете, господин министре, но някога... не си спомням преди колко войни беше, прекарах две години в Англия. Бях твърде млад и ми останаха няколко думи като лош навик!... - Гласът беше едновременно хрипкав и писклив, комично и ужасяващо съчетание, което не предразполагаше събеседника. Домакинът определено не бе най-симпатичният старец на този свят.

- Значи ви трябва ЧОВЕК?

- Да - Министърът си позволи само този отговор.

- Правилно. И най-добрата организация понякога се нуждае от ЕДИН човек. А вашата организация днес като че ли не е толкова добра?

Министърът не бе склонен към спорове, а и започваше да го боли главата. Обладаваше го и прословутото му нетърпение, което стряскаше бюрократите в министерството дори в съня им.

- Имам човек. ДА!

Старчето придвижи стола си до една от лавиците, взе внимателно запрашена папка и я постави схванато върху коленете на Министъра.

- Един кратък и много съдържателен роман.

Министърът, както се изразяват големите писатели, “се зачете така, че почти забрави къде се намира”. Някак си му мина и главоболието. Но когато вдигна очи към двамата старци, всичко му се стори още по-нереално.

- Наистина роман.

- Тц, тц! - рече домакинът - не бих искал да ви разочаровам, но всичко, което прочетохте, е самата истина. Животът е пълен с чудеса и загадки, г-н министре, успях да го науча за дългото време, което ми дари Господ да поживея на тази земя.

- Можем ли да се свържем с този човек?

- Разбира се. Държите ли?

- Антон, г-н министърът не е бил път дотук за приказки! - намеси се неочаквано и рязко Алиев.

- Той път не е бил, но е вярно, че изкачи седем етажа. Въпреки всичко трябва да го чуя да каже “да”.

- Да! - каза Министърът, който се почувства така, сякаш играеше в любителско представление.

- Ще ми подадете ли онова чудо? Министърът му подаде мобифона си.

- Разговорът може да бъде прихванат...

- Никакво значение. - Старецът оглеждаше мобилния телефон. - Толкова отдавна не съм говорил по телефон. Не обичам телефоните...

----------

Министърът искаше да си тръгва, но нещо го задържаше в жилището.

- Сега какво?

- Ще го чакаме. Той ще дойде тук. - И старчето се ухили. - Г-н министре, ще кажа няколко думи в повече. Двама вече знаем... вас не ви броя, вие поръчвате музиката! Засега това е достатъчно като брой хора. Можем просто да го чакаме, но ви предлагам... малко да си поиграем. Четох тук... - той изрови някаква изрезка от вестник - за някаква модерна щуротия. Имате ли такава?

- Като че ли - отвърна Министърът.

- Чудесно. Тъкмо ще го препитате! А и Ангелчо ще е в операцията, и него трябва да препитате. - Хихикането бе неприятно. - А аз... просто трябва да ОЖИВЕЯ!

Тишината в мансардата стана тягостна.

- Имам предвид, че ако се помина тия дни... дори от естествена смърт... пък аз съм доста възрастен, както забелязвате... тъй че не е изключено, планът се проваля, срещата също. ТОЙ ще бъде свободен от ангажименти!

Министърът си позволи звучен смях.

- А ако бяхте се поминали от естествена смърт, преди да му се обадите?

- Същото. ТОЙ щеше да е СВОБОДЕН! Аз мога да го предавам на друг, само аз. И само на един... Ако по някаква причина не го направя, ТОЙ си остава човек като всички останали. Тъй че донякъде му направихме зло - Вие и аз!

Министърът мислеше трескаво. Алиев също започна да проявява признаци на притеснение.

- Както пише в романите: зърна ли го, мога и да умра! - Столът се задвижи към лавиците. Старецът измъкна един плик от дебела книга. - Библията! И това трябва да видите!

Министърът извади снимката от плика и я загледа. Без да иска подсвирна. Вече не като ловец на хрътката си, а като дете на отлитащ щъркел...

А домакинът невъзмутимо събра документите и ги подпали в малката камина, всъщност една опушена дупка в един от ъглите на помещението, която почти не се виждаше, не си ли пъхнеш половината глава в нея...

 

София,

септември 1995.

 

Служителката на митницата го гледаше. Не є се усмихна, макар да беше прието. Той рядко вършеше неща, защото “така е прието”. А погледът не го притесни, отдавна се бе научил да преценява погледи. Този бе на грозновата, доста отчаяна жена, прехвърлила младостта - умолителен, подканящ, всмукващ. Стиснал малкия си сак, той търпеливо дочака багажа си по лентата. С лекота сграбчи двете чанти и огромния куфар и тръгна към изхода. По пътя обаче се спря, остави ги на земята и затърси нещо из джобовете си. После стигна до стоянката и повика такси...

-------

Когато министърът влезе в мансардата, неговите хора - “двете А”, както си ги кръсти! - стояха напрегнати. Надуши проблем.

- Чакаме ли?

- Той се измъкна - рече Алиев. - Всичко вървеше по план. Следяхме го по картата според показанията на чипа. Както знаете, дядо Антон ни убеди да не го следим иначе...

- Щеше да ви открие веднага!

- Обикаля из улиците повече от час. Сигурно шофьорът на таксито си е помислил, че иска да опознае София или да се аклиматизира. После изведнъж спря пред жп гарата и сигналът се застопори на едно място. Сетих се, че просто е оставил нещата си на багаж... нищо неочаквано. Лошото дойде, след като проверихме: беше оставил единствено чантата с чипа!

Министърът се усмихна. Притеснението на Алиев го развесели. А и лукавата физиономия на Антон допълваше ведрата картинка.

- Чипът прилича на конец с възел, мамка му! - ядосваше се Алиев.

- Я кажи, двамата ти помощници заподозряха ли нещо? - попита го старецът от люлеещия се стол.

- Е, те са техничари. Казах им, че искам да изпитам “играчката им”. Елегантно го прикрепиха към чантата. А тя беше сякаш поръчана за случая - с някакви каубойски ресни...

Министърът не издържа и се разсмя с глас.

- Да ви призная, те бяха по-ошашавени и от мен. Единият изтърси: Тоя или е невероятен късметлия, или е факир... - погледна ме и се удари по челото - ама вие сте му казали! Разбира се! Почувствах се още по-глупаво!

Министърът приседна върху куп книги. Стори му се най-подходящото място.

- Ще чакаме, нали, дядо Антон?

- Да, той знае къде съм аз, но аз не зная къде е той. Главоблъсканица - за който иска да си блъска главата - изграчи старецът.

Тишината, която ги огради, бе толкова дълбока, че почти безшумните стъпки все пак се чуха. Почука се веднъж, отсечено.

- Влез! - рече Антон. Министърът се сепна от внезапното вълнение, което промени гласа му почти до човешкия.

Той влезе. Застана до вратата, без да помръдва. Министърът и Алиев го гледаха като хора, очаквали Змей Горянин, но сблъскали се с най-обикновен гущер. Влезлият ги изгледа изпитателно и спря поглед върху стареца на стола. Парализираният сякаш бе готов да подскочи напред. Министърът и Алиев станаха свидетели на нещо по-рядко от пълно слънчево затъмнение - емоционален изблик у човек, сдържал цял живот емоциите си и стигнал почти до пълната им атрофия.

Той плавно стигна до стареца, стисна ръцете му и коленичи. После стана и от тази нова позиция продължи да “измерва” другите двама в стаята тъй, сякаш бе служител в погребално бюро - специалист по тежките и скъпи ковчези.

- Да те запозная с гостите ми - рече старият Антон.

Той простичко кимна, когато чу имената. Не само, че не подаде ръка, не се и помести.

Но каза:

- Приятно ми е. - След което се обърна към Министъра. - Има един “Мерцедес” отвън. Ваш ли е?

- Да. На половин километър оттук.

- Обиколих - рече той и погледна Алиев безизразно. - Вие ли разиграхте номера с чантата ми?

- Да...

- Аз предложих - захихика Антон. - Исках да бъда сигурен, че не си проспал младините си!

- Как разбрахте?- попита Алиев.

- Нищо не съм разбрал. Но чантата беше пипана. Никой не обича да пипат вещите му в негово отсъствие.

Министърът се разсмя. Усещаше, че се разтоварва...

- Уъндърфул! - Антон немощно изпляска с ръце. - Нощта започва.

Наистина някой трябваше да започне. И този някой бе Министърът. Говорє бавно и кратко. Възцари се кратка тишина. Попречи є дядо Антон:

- Казвай, шашкънино!

Той се усмихна:

- Имам ли право на мнение?

- Трябва ми мнението ти! - Когато ставаше въпрос за нещо, което истински го вълнуваше, Министърът се изнервяше и предъвкваше думите си. Малко бяха хората, които знаеха това - защото малко неща на този свят истински вълнуваха или интересуваха Министъра. - Нямам нужда от робот-изпълнител. А и задачата няма да... понесе робот. Ще ти се наложи да бъдеш всичко за операцията - и мозък, и сърце, и ръце.

- Като формулата на чекиста ли?

- Аха. Досието ти е направо фантастично, сякаш сме те правили от глина специално за такава операция!

- Ударихте го на агитация, г-н министре - и старецът в стола намигна. Възрастта му бе индулгенция1 за всякакви думи и действия.

- Прав си. Да говорим разумно... Смяташ ли, че планът има шансове да успее? Аз съм “хванат за гушата”. Но отстрани, на теория. Ти си друго, ти трябва да направиш така, че планът да задейства!

- Засега няма план - спокойно отбеляза Той. - Само намерения за следствие и съдебен процес.

- Добре, ще си ми необходим, за да превърнеш фантастиката в реалност!

- Обичам да пуша пурети - съвсем неочаквано рече Той. - В някои случаи.

Граченето на Антон, което можеше да мине за смях, озвучи тавана. Старецът придвижи стола си и извади много красива дървена кутия от чекмеджето на грозното, издънено бюро. Той внимателно обели целофана от пуретата, завъртя я между пръстите си и я запали от запалката, която Алиев му подаде. Смукна и издиша два пъти, след което дълго гледа как гори. Никой не прояви нетърпение, даже Министърът.

- Вие ме учудихте, г-н министре, трябваше да запаля пурета... Обмислих по пътя няколко възможности в отговор на въпроса защо дядо Антон се е сетил за мен след толкова години, но това... - Той рязко и с шокираща небрежност загаси пуретата в дланта си. - Може да се планира в две плоскости. Дългосрочно, като забавна теоретична игра, и краткосрочно - като математическа операция. А дали ще успеят плановете, никой не може да научи, преди да ги приложим.

- Какво ти трябва, за да направиш... двата плана? - Министърът изглеждаше тъй, сякаш издишва въздух, събиран четвърт век.

- Информация за начало. Доколко вярвате, че информацията ви е точна, г-н министре?

- Да речем около седемдесет на сто. Естествено, всичко, което ще ти дам, ще бъде пресято от шлаката!

- Ще намалите времето и възможността да сбъркам. - Той се изправи. - Ще ви бъда благодарен, г-н министре, ако доставите информацията тук, при дядо Антон. Аз ще я прибера. Заседяхме се.

- Нищо повече ли не ти трябва? - попита изумен Министърът.

- Засега нищо. - Той беше станал, но очевидно имаше още нещо за казване. - Трябва да добавя няколко неща. План може да измисли почти всеки, запознат с материята. Теоретичната, забавната част. Сигурен съм, че и вие сте опитвали г-н министре. Въпросът е да се направи план, който оперативно да може да се осъществи... чрез подходящи изпълнители. Именно такъв смятам да правя. И второ... - бе застанал под ниската част на тавана, привел глава, но все така не сваляше поглед от събеседниците си. - Твърде дълго бях... “консервиран”. - Гракът от инвалидния стол отново се чу. - Едва ли си правите илюзии, че ви вярвам, че вярвам на друг в тази стая освен на дядо Антон, а той знае най-малко! Не сте си дали труд да ме измъкнете от бърлогата за тоя дето духа, но не съм свикнал да ме контролират. Епизодът с чантата приемам като остроумен вариант на “добре дошъл”, но нека е последен. Ако започнете пак, сделката се проваля. Ако се опитате да ме притиснете - с или без повод - сделката се проваля. Ако се опитате да ми казвате как да оцелявам... сделката се проваля. Приемате ли подобни условия, г-н министре?

- Напълно! - отсечено рече Министърът.

- Довижане. - Той отиде до вратата, но веднага се върна на същото място, където беше. - И ако, въпреки убедеността ми, че не сте ме извикали за тоя “дето духа”, ми изиграете някой номер, това няма да бъде полезно за вашето здраве.

Друго освен мълчание след подобна декларация, беше немислимо.

- Духа или не духа, но май пуснахме Духа от бутилката! - опита се да го удари на шега Министъра.

- Абсолютно! - изграчи Антон. - Уъндърфул!

 

София,

септември 1995.

 

Той стоеше пред входа на олющената кооперация и гледаше покритите с пердета прозорци на третия етаж. Беше обиколил мястото според навиците си, които никога не променяше, и бе “регистрирал” всичко - минувачи, коли, барчета, входове, задни дворове. Всичко бе съвършено делнично и сиво - почти като мрачното небе, надвиснало над София в този обикновен ден. Но общото спокойствие бе различно от неговото лично спокойствие - една от многото максими на занаята му. Той не го бе забравил, но мислеше с една част от подсъзнанието си, че е останал в миналото.

Влезе във входа, качи се по стълбите и спря да отключи вратата. Край него се чуха стъпки.

- Тук никой не живее - гласът бе детински, но достатъчно плътен.

- Тогава аз съм Никой, защото живея тук. - Той се извърна. Момичето водеше дакел, беше високо и добре сложено. Косата му бе хваната с ефектна фиба, но облеклото му беше провиснало.

- Извинете - притесни се то.

- Откога живеете тук?

- Откакто съм се родила.

- Лошо. Аз съм живял тук, преди да се родите. Умна муцунка имат тези кученца. - Довиждане.

“Всъщност момичето е право - помисли си Той след като се огледа. - В този дом никой не живее!” Но властваха полумракът и прахът. Веднага разтвори всички прозорци. После извади от чантата си малък, портативен телефонен апарат, включи го в обвитата с паяжини кутия и когато чу сигнала, позвъни на един номер, който бе подчертал във вестникарските обяви.

- Почистване по домовете ли е? Кога можете да почистите един апартамент? Чудесно! Момент, обяснявам: апартаментът няма мебели, не е бил обитаван дълги години. Основното са паяжините, праха... при всички случаи ще имате пет-шест часа работа за двама души. Ключът ще бъде под изтривалката, успокойте се, няма нищо за крадене. После пак го оставете там. И ми съобщете адреса на офиса, за да ви платя... да, дълго време съм живял на Запад, да!

Той откачи апарата, остави багажа си във вградения гардероб, облепи вратите му с лепенки, подписа ги и излезе. Действията му бяха сякаш против Правилата, но само на пръв поглед. Трябваше да остави следа. Една следа. И да знае как да я проследи! А такива компании за услуги бяха изключително подходящи. Той знаеше отлично, че те са като пощенски кутии за информация. На всякакви инстанции. А също на крадци, разбойници, врагове и приятели...